(Андрей Рублёв, Христос Вседержитель, около 1410 г,, Государственная Третьяковская галерея, Москва) Христос

(Андрей Рублёв, „ Христос Вседержитель ", към 1410 г,, Государственная Третьяковская галерея, Москва)

Христос още веднъж разпнат

Когато Манольос потегли към планината, към този момент се беше стъмнило; облаци се бяха струпали на небето, задуха студен източен вятър, тежки капки започнаха да падат по ръцете и лицето на Манольос и върху напечената земя. Плътта на Манольос потръпна от радост; жадна беше и тя, както бяха жадни полето и планината, беше се сляла с тях, един дирек от пръст, споен с камъни, който вървеше.

– Какво знамение е този свят! – говореше си самичък Манольос, до момента в който се изкачваше. – Ако отворя очи, виждам планините и облаците, и дъждът, дето пада; в случай че затворя очи, виждам бога, който е основал планините и облаците, и дъжда, дето пада; навсякъде, и на ярко, и на мрачно, ни обгръща божията берекет!

Беше към този момент не запомнил и първенци, и попове, беше се отърсил от всемогъщите пустославни грижи, беше се издигнал над всички дребни наслади и дребни скърби и беше стигнал до най-голямата наслада и тъга, над насладата и скръбта, до ненакърнимото успокоение.

Щеше да се сбогува умерено на следващия ден призори с планината, която толкоз беше обикнал, изпъден от господаря си, на който беше служил толкоз вярно; щеше да метне на тил сиромашкия си сноп и гегата и щеше да тръгне, злочест, безсилен, по един запустял и стръмен път; само че все пак краката и душата му тръпнеха от наслада.

Капките се сгъстиха, чуха се далечни глухи гръмотевици, Манольос форсира крачките. Вятърът духаше в гърба му и го тласкаше, и Манольос се радваше, тъй като чувствуваше, че вятърът също има ръце и гърди и дихание като човек.

Отдалеч зърна, че прозорчето на кошарата му свети. По това време, намерения си той, Никольос към този момент е издоил овцете, вечерял е и спи; несъмнено Михелис е оставил да свети и ме чака; сърцето му заби мощно при мисълта за обичания другар.

– Няма да издържи – прошепна той, – научен е на властнически живот, привикнал е на хубаво ястие, на меко легло, на топло и сигурност в къщи; по-добре да се върне в дома си. Нека потърпи; не е пристигнало още неговото време; ще не ще, благосъстоянието тегне на душата му; пречи й да върви свободно. Пък и Марьори, без да ще, го тегли към земята…

И си спомни суровите, безпогрешни думи на Христос: „ По-лесно камила ще мине през иглени уши, в сравнение с богат да влезе в царството небесно… “

Завари Михелис седнал пред запаленото огнище и втренчен в огъня.

– Добър вечер на чорбаджийчето на планината – каза той радостно и избърса мокрите си коси и лице. – Утре сутринта ще се простя с това обичано огнище и си отивам; татко ти ме пъди.

Седна и той на земята пред огъня и стартира умерено да споделя по какъв начин заварил остарелия господар доста ядосан и какво му споделил, и по какъв начин го изгонил, и по какъв начин го проклел попът.

– Всичко стана по този начин – каза той най-после, – както го чаках, както трябваше да стане, не се оплаквам; трябваше татко ти да ме изгони, трябваше попът да ме прокълне, трябваше и аз да си отида.

– Къде ще отидеш в този момент? – каза Михелис, като стисна ръката на приятеля си с паника и любов.

– Нощта ще даде съвет; бог постоянно ни се явява насън и ни сочи пътя. Не съм решил нищо. Той ще реши; ще забележим, спокоен съм.

– Помниш ли една вечер в двора на Костандис? – каза Михелис. – Тогава ти заявих – помниш ли? – където и да отидеш, Манольос, ще дойда и аз; дублирам го и в този момент.

– Не бързай, не бързай, Михелис; нощта е свята, на следващия ден ще забележим.

Уморени бяха и двамата, легнаха си. Сега дъждът зашуртя, пороен и радостен; прозорчето беше отворено и вътре проникваше поривът, сладостта, първичното и постоянно обновяващо се тържествуване на земята, която приемаше в прегръдките си небето. Сухите планински треви замирисаха, вятърът носеше отдалеко меденото благоухание на бор, разтвори се и пръстта, стартира да ухае и тя; разтвори се и мозъкът на Манольос като буца пръст, поемаше и той дъжда и се разхлаждаше.

Това ли беше божият отговор? Така ли се спускаше господ довечера като топъл дъжд върху него? Манольос поемаше бога и беше изпълнен от главата до петите с благополучие. Всички нощни птици вероятно се бяха сгушили под скалите и в хралупите на дърветата и поемаха и те бога върху мокрите си криле напълно.

И Михелис слушаше дъжда и той, вдишваше миризмата на размекнатата пръст, спомни си за Марьори, и сърцето му неспокойно полетя ниско над мократа земя. Когато я видя последния път, завари я неначервена, беше бледа и изтощена; отново притискаше кърпичката върху устата си и кашляше; кърпичката не беше към този момент бяла, а алена, с цел да не проличава кръвта; „ Михелис – каза тя, – ще отпътува, татко ми ще ме заведе в Мегало Хорио при всякакви лекари; не съм добре… “

Вдишваше в този момент Михелис миризмата на разтворената земи и сърцето му потръпваше. „ Свързано е още със земята сърцето ми – прошепна той, – свързано е още с пръстта… “

Полека-лека, измежду ромона на нощния дъжд унесоха се и двамата в сън и когато на сутринта отвориха очи, планината се смееше свежо окъпана, бели пухкави облаци се носеха по небето, още блестяха и трептяха капки по ниските клони.

Откачи Манольос иконата, която Михелис му беше подарил, Разпятието с ластовиците, смъкна издълбаната от него маска на Христос, уви някоя и друга дреха, направи ги на сноп и го постави на пезула.

…

В същото време, когато първенците на Ликовриси мислеха по какъв начин да се отърват от Манольос, той дружно с поп Фотис се мъчеше да откри някакъв метод, та бежанците от Саракина да изкарат зимата и да не измрат от мраз и апетит.

– Само трудът може да ни избави – каза поп Фотис, – трудът и любовта.

Събраха всички мъже и дами, които можеха да работят, разпределиха ги на дружини, на братства; на всяко приятелство сложиха по един виновен лидер – старши брат или старша сестра; и ги разпратиха по близките села да се главят на работа. Пръснаха се и оставиха в Саракина единствено старците и стариците да се грижат за децата.

– С божията благословия, рожби мои – казваше им поп Фотис, като ги изпращаше, – работете, спестете каквото можете, зърно, зехтин, вино, дреха, и все си мислете за нашата нова татковина. Пчелите по какъв начин излизат от кошера си и се пръскат по планините и полята и събират мед? И след това се завръщат, натоварени с мед, в дребните си восъчни къщички и при обичаната си челяд, която са оставили! Така и вие, рожби мои; хайдете в този момент с божията благословия!

Манольос неведнъж отиваше с тях, говореше им по пътя, насърчаваше ги, напътваше ги кои села са в близост, от какво имат потребност, на кои порти да потропат. Намираше им работа и се връщаше отново в Саракина; събираха с поп Фотис децата, и на плочите, които им беше подарил Хаджи Николис, даскалът, ги учеха на писмеността.

Когато паднеше към този момент нощ, седяха двамата на пезула на църквата и си приказваха.

– И в най-малкото камъче – казваше една вечер поп Фотис, – и в най-скромното цвете, и в най-тъмната душа се намира господ, цял-целеничък, Манольос. Нека сторим всичко, каквото можем, та това малко наше селце, този кошер, да блесне изпълнено с благочестие, усърдие, изобилие и обич. Такъв, какъвто бихме желали да стане целият свят. Защото, да го знаеш, и в най-далечната пустиня едно положително дело намира отзив в целия свят.

Манольос подвигна очи, погледна поп Фотис; стори му се, че лицето му блестеше в тъмнината, изпито, прозрачно; а ръцете му, така както ги беше издигнал към небето, се виеха като пламъци.

– И всеки човек – каза Манольос възторжено – може да избави целия свят; доста пъти си мисля за това, отче, и треперя; такава огромна отговорност ли носим? Какво би трябвало да създадем, преди да умрем? Кой е пътят?

Замълча. Нощта се беше спуснала към този момент, стариците бяха наклали огньове и готвеха, децата бяха наклякали към тях, гладни, и чакаха.

Манольос протегна ръка, докосна коляното на поп Фотис, който беше потопен в размисъл и мълчеше.

– Как би трябвало да обичаме бога, отче? – запита той.

– Като обичаме хората, чадо мое.

А по какъв начин би трябвало да обичаме хората? – Като се стремим да ги вкараме в правия път.

– Ами кой е правият път?

– Стръмният.

Избрано от: „ Христос още веднъж разпнат “, Никос Казандзакис, изд. „ Български земеделски народен съюз “, София, 1983
Изображение: Андрей Рублёв, „ Христос Вседержитель ". Около 1410 година Государственная Третьяковская галерея. Москва